Детето, което не говори в детската градина


Първи ден в училищеДнес е първият учебен ден на сина ми Андрей – тръгва в първи клас. Очаквах този момент със смесени чувства – радост, вълнение, тревога и облекчение, че един дълъг и тежък период вече е зад гърба ни. Става дума за четирите години в детската градина. Много дълго се колебаех дали да споделя тази история, защото за мен това е нещо лично и много изстрадано. Но вярвам, че споделянето между родители е много важно, не само на успехите, но и на трудните моменти. И може би нашият опит ще бъде полезен за другите родители в моменти, когато се чувстват самотни, неразбрани и объркани.

Началото

Ето как започна всичко. Андрей е едно умно, добро и чувствително дете. Поне според мен, но разбира се, аз съм пристрастна, защото съм му майка. В първите му години не сме забелязали каквито и да е отклонения в развитието му – съвсем нормално дете. Проговори на 1 год и 6 мес на руски (езикът, на който говорим в семейството), на 2 години вече говореше и на български. Доста упорит, понякога непослушен, малко по-срамежлив – не е най-лесното за гледане дете, но можеш да намериш общ език с него, ако му обърнеш повече внимание.

В първите му три години го гледах аз, след което тръгна на детска градина. Много се радвам, че не го пуснахме по-рано – категорично това щеше да е огромен стрес. Първата седмица на адаптация в градината беше много тежка. В първия ден – добре, но след това разбра за какво става дума и плачеше много. И то не както правят повечето деца – само при раздялата с мама, точно тогава не плачеше, но плачеше през целия ден след това. На нас никой не ни се обаждаше и разбирахме чак когато отидем да го вземем колко зле е било. След няколко дни аз не издържах, баща му започна да го води и след първата седмица нещата се успокоиха, спря да плаче и видимо всичко беше ОК. Явно се беше примирил, но не че чувстваше добре в градината и го изрази по един много нетипичен начин. Спря да говори.

Как разбрах за проблема

Никога няма да разбера кога, как и защо започна проблемът с неговоренето. Всеки ден когато отивах да взема детето си от градина питах госпожата „Всичко наред ли е?“ и тя отговаряше „Да“. С мен и в семейството Андрей се държеше както обикновено, говореше, даже много често искаше да си говорим на български.

Една вечер, година и половина (!) след като беше тръгнал на градина, се заговорихме с госпожата и изведнъж цялото натрупано напрежение се изля върху мен. Оказа се, че детето ми не говори (според нея никога не е говорил в градината, но аз знам, че не е така), не участва в заниманията с другите деца, не изпълнява това, което се иска от него и очевидно страда от сериозни разстройства в развитието (спомена се думата аутизъм и още много). От мен се очакваше да говоря с детето си, да го вкрарам в правия път като го накарам да говори и ако не стане, да се обърна към специалисти.

Бях шокирана. На въпроса ми защо не са ми казали по-рано, отговорът беше, че досега са си мислили, че детето не говори, защото не знае български. Най-неприятното беше, че след като беше минало толкова много време, нямаше как да възстановим събитията и да разберем от Андрей какво го е провокирало да не говори. Сега когато е голям ми казва, че стана така, защото децата са му се подигравали, но никога няма да разберем със сигурност.

Години в мълчание

Детето ни се оказа упорито и така и не проговори в детската градина т.е. това са 4 години мълчание. Преминахме през какво ли не. Само той си знае как е издържал. Всяка вечер, когато го взимах от градина все се намираше някое дете, което да ме пита защо Андрей не говори и едва ли не всички ни сочеха с пръст. Госпожите ми се оплакваха и все си мислиха, че ако поговоря с него, ще се оправи. Така и не се приобщи към децата в групата, имаше си само една приятелка, с която играеше. Комуникираше с децата и госпожите със знаци, но не говореше.

Записвахме го на различни допълнителни занимания, но и там не се включваше много активно. Почти не получавахме обратна връзка от учителите, трябваше да ги търся по телефона, за да разбера дали детето се справя или не. В повечето случаи ми казваха, че нещата не са добре, но ако не ги бях потърсила, никога нямаше да разбера. Дори на едно от допълнителните занимания той беше спрял да ходи, а ние случайно научихме два месеца след това.

Ако някой си мисли, че не сме говорили с него, не е така. Говорихме по много различни начини, внимателно, търпеливо, макар и да имах понякога моменти на отчаяние и ми идваше да го раздрусам и по някакъв начин да го накарам насила да говори. Разигравахме сценки от детската градина с плюшени животни, но и това без особен успех. Отново да повторя, че вкъщи детето говореше нормално. Говореше с бабите и дядовците си, с наши приятели и с деца извън градината. Имаше един особено тежък период, в който не говореше с никой извън семейството, даже в магазина не искаше да каже какво иска да му купя.

Опитите да се справим

Водили сме го на психолог, даже на двама различни специалисти. И двамата бяха категорични, че детето няма никакви отклонения в развитието и че нещо го е травмирало, за да спре да говори. Първата психоложка беше убедена, че няма да проговори в детската градина, че най-важното е да го подготвим за училище, за да не се повтори същото и там. Тя много ми помогна да се справя с огромното ми чувство за вина, освен това проведе разговор с госпожите от детската градина, за да не го карат непрекъснато да говори. Вторият психолог каза, че най-важното е да го отделя от себе си, демек да спи в отделна стая, направихме го, макар е не знам дали имаше някакъв ефект.

Говорила съм и с други познати психолози. Някои ми казваха да говоря много с него, други да се правя, че нищо кой знае какво не се случва, защото по този начин той привлича вниманието ми. Уморих се много и просто му казах, че ако говори, това ще е по-добре и по-лесно за него, но оставям той да прецени кога и дали. Спрях да повдигам темата. На всички, които ме питаха, защо Андрей не говори отговарях „Защото така е решил. Може да говори, но ще говори само ако реши.“

Опитахме се да сменим градината, което се оказа много по-трудно отколкото човек може да си помисли. Заведох Андрей в няколко хубави частни градини, но и там не говореше и ми каза, че няма да проговори. Не искаше да се мести въпреки ситуацията, в която се намираше. Обмислях варианта да го гледам аз вкъщи, но така и не успях да се реша да го направя. Не съм сигурна, че щеше да е по-добре за него. Опитвах се да му обръщам повече внимание, когато сме заедно. Понякога успявах, понякога изобщо не.

Виждах, че на детето му е много трудно. Натрупаното напрежение излизаше по различни начини, например чрез постоянно хапане и облизване на устни, неудържимо тичане и крещене вечер след градината, нощно напикаване…

Аз също го преживявах тежко. Понякога плаках. Понякога му бях ядосана, че ми причинява всичко това. Понякога се успокоявах, че все пак детето е живо и здраво…

Накъде сега?

Годините в градината минаха. Последната беше може би най-лека. Андрей се справяше добре със задачките, а учителките дори го хвалеха. Всички вече свикнаха, че не говори и нямаше напрежение около това. Когато завърши градината започна да говори с всички и навсякъде – с познати и непознати (е, освен с хората, които е свикнал да вижда в детската градина).

Дойде моментът да избираме училище, което също не беше лесно, но за това някой друг път :-) Андрей каза, че в училище ще говори – много добре знае какви са недостатъците на неговоренето. Вълнува се, страх го е малко, но като цяло е настроен положително. Мисля, че с него имаме силна връзка – често си говорим, вярвам, че ми има доверие. Предупредила съм класната му и тя прояви разбиране. Ще видим…

Пиша всичко това, не за да оплюя градината ни – тя всъщност е много добра, условията не са никак лоши, а госпожите са разбрани. Повечето деца се адаптират и се справят добре (например второто ми дете се чувства отлично и има много приятели), но за някои по-чувствителни деца е голямо предизвикателство. За съжаление няма добра комуникация между родители и учители, което е изключително важно, особено в сложни случаи като нашия. Ако имахме малко повече информация за това, което се случва, ако имахме възможност да участваме повече в живота на градината, със сигурност детето ни щеше да страда по-малко. И за съжаление децата в групите са толкова много, че няма никакви шансове за индивидуален подход и внимание към всяко.

Толкова още има да се желае от градинската, училищната, а и от семейната ни среда. А децата ни са толкова уязвими… Нека в този толкова специален първи учебен ден всички да се замислим, да бъдем до тях и да се опитаме да им дадем най-доброто.

Автор: Олга Дукат

15.09.2013

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>