Родителски кооператив – много повече от детска градина


Малките и по-големите играят заедноМинавам през труден период и имам какви ли не проблеми. Отгоре на всичко след пет години майчинство трябва най-накрая да започна работа. Голямото ми дете вече две години ходи в държавна детска градина, но все още имаме проблеми с адаптацията. Почти всеки ден казва, че не иска да ходи. Малкият ми син е на 2 години и 7 месеца и също трябва да тръгне някъде на детска градина. Притеснени сме финансово, така че не можем да си позволим скъпа частна градина и нямаме много избор. Малкият е залепен за мен и хич не обича да  го оставям на други хора. Заспива само с кърмене и все още почти не говори български, защото в семейството говорим на руски. Очаквам с ужас момента на раздялата – как ще трябва да го откъсна от мен ревящ и да си тръгна без да мога да вляза с него в непознатото помещение. Как детето ми се бъде стресирано седмици наред. Вече минахме веднъж през това. Знам, че се свиква и се преживява, но вярвам, че има и друг начин. Не може да няма. Трябва да има.

И тогава се намесва съдбата. Случи се така, че бях на едно събитие заедно с момичетата от РиРиРа и когато влязох в сайта им да потърся снимки, видях обява „Търсим 7-мия елемент”. Това означаваше, че търсят още едно дете за полудневната им занималня. Все още несигурна дали искам точно това им писах писмо и след 1-2 седмици започнахме да идваме. Преди това знаех, разбира се, за съществуването на родителските кооперативи, но не гледах много сериозно на тях като опция, защото търсих вариант за целодневно гледане, а не знаех, че РиРиРа вече го предлагат.

Организацията

Какво представлява родителския кооператив? В РиРиРа идват около десетина деца  (обикновено се събират по-малко) на възраст от около 2-3 години. Винаги има учителка и заедно с нея дежури една от майките. Учителката се грижи за заниманията на децата, а майката помага с всичко останало – да заведе някое дете до тоалетната, да им измие ръчичките, да сервира храната и какво ли още не. Майките се въртят да дежурят, като всеки ден различна майка готви храната за децата, има и график за почистване на помещението. Някои дечица оставят да спят следобяд, други си тръгват веднага след като се нахранят. Занималнята всъщност е двустаен апартамент на първия етаж. Децата се извеждат на разходка всеки ден – в оградено дворче зад блока или в парка, който е на по-малко от 5 минути път.

Заниманията

Въпреки че децата са още малки, заниманията, които им се предлагат са много и разнообразни. Четат им се книжки, рисуват, моделират, правят апликации и различни простички неща от естествени материали или предмети от бита – боб, леща, макарони, памук, хартия, стиропор, брокат и какво ли още не. Имат ден за готвене, когато приготвят нещо за хапване със собствените си ръчички. Учат се много думички и се пеят песни на английски и на руски език, има специални часове по музика, отделно от това всеки ден танцуват, пеят и имат динамично занимание, свързано с физическа активност. Внимание се отделя и на изграждането на навици – да си мият ръцете преди хранене, сами да си сервират и отсервивират, сами да си слагат от яденето, да казват моля и благодаря и т.н. и т.н.

Отношението

Наистина заниманията за деца ми направиха много добро впечатление, но това, което ме впечатли до дъното на душата ми, беше отношението към децата. За мен беше необяснимо да е винаги толкова тихо и спокойно в помещение, в което има група деца. Децата в РиРиРа почти никога не плачат, не се тръшкат, не се карат за играчки, не крещят, не тичат и не беснеят. Винаги са заети с нещо интересно и не им остава време за подобни неща. Възрастните се отнасят към децата с уважение – обясняват им всичко спокойно, не ги упрекват, не ги сравняват помежду им по осъдителен и обиден начин. Излишно е да споменавам, че никога не се крещи на децата, не се използват фрази и закани от типа „Кой не слуша?”, „Ако не направиш еди какво си, ще те…” и т.н. Конфликти и трудни моменти със сигурност има, както и навсякъде. Но те се решават с отвличане на вниманието с някоя интересна игра, въвеждане на някои простички правила, които децата лесно разбират и много други начини, които учителките знаят и успешно прилагат. Като според мен всичко това не е въпрос само да знаеш някои техники и да имаш опит, но и на много търпение, любов и желание да работиш с деца.

Адаптацията

Адаптацията беше нещото, от което най-много се притеснявах и ето как мина при нас. Поне една седмица или малко повече прекарах там заедно с детето си. За мен това беше най-страхотното нещо, защото заедно опознахме възрастните, децата, правилата и обстановката. Харесахме всички и се настроихме положително от първия ден. Аз можех да видя как се справя детето ми и да му помагам в моменти, когато имаше нужда, например ако не разбираше някоя българска дума. Единствено първия ден, когато опитах да го оставя, се разстрои и аз се върнах почти веднага, за да го успокоя и покажа, че всичко е наред. Не се притеснявах, че ще свикне да ме манипулира и ще плаче всеки път само и само да се върна. Втория път се разплака за малко, но учителката успя да му отвлече вниманието с интересна игра и след 20тина минути ми написа смс, че вече си играе спокойно. На третия ден почти нямаше недоволство, а на четвъртия ми помаха с ръчичка за ‘чао’ и бодро влезе в стаята. Вече ходи малко повече от месец и нито веднъж не е казал, че не му харесва неговата „градина”. Винаги си го взимам спокоен, нахранен и усмихнат, а и в повечето случаи не бърза да си тръгва. Нямаше проблеми и с приспиването – другото нещо, което ме притесняваше. Всеки ден научава нови български думички, пее нови песнички и видимо се чувства там почти като у дома си.

Семейната среда

Може всичко написано дотук да е прозвучало като критика към детските градини, не това не е така. Като цяло нямам сериозни забележки към градината, в която ходи големият ми син. Но това, което нито една детска градина не може да предложи, е семейната среда. Децата са малко и всяко едно от тях получава индивидуално внимание. Всяка майка, която идва да дежури се отнася към децата така, както към собственото си дете (защото реално това е така – това са нашите деца). Много ми харесва, че детето се отделя от мен постепенно, а не изведнъж и че мога да продължавам да участвам в живота му. Мога да идвам и да гледам как детето ми общува, учи и се сприятелява, да се грижа за него и другите деца, да готвя за тях и т.н. Мога да участвам при планирането на нещата, които децата ще правят и да имам глас, когато се обсъждат правилата и взаимоотношенията в занималнята. Всичко това ми дава спокойствието, че оставям детето ми на сигурно място и в сигурни ръце.

В този труден период от живота ми РиРиРа беше нещото, което ме направи истински щастлива. От все сърце искам да благодаря на хората, които направиха всичко това възможно – на Ани, на Петя и на всичките чудесни учителки и майки!

Харесва ви това, което прочетохте?

Идеята за родителските кооперативи става все по-популярна напоследък. Емилия Славова от Плейцентър „Приятели“ е човекът, който въвежда понятието в България, създава първия работещ кооператив и активно работи за популяризирането на идеята от 2007 година насам. Еми, благодаря ти за тези усилия!

Можете да се присъедините към някой от съществуващите кооперативи или да организирате свой собствен. Можете да се свържете с РиРиРа или Плейцентър „Приятели” и да почерпите от тяхния опит.

Аз лично вярвам, че няма по-добър вариант за децата и ще помагам за популяризирането на родителските кооперативи с каквото мога.

Автор: Олга Дукат

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>